снимка: digitalart / FreeDigitalPhotos.net

Здравейте! Нека се представя. Казвам се Валентин. Живях в Рим през трети век. Това беше много отдавна. Рим още не го наричаха „Вечният град“, а по него време управляваше император Клавдий. Аз лично, не го харесвах. И не бях самотен в тези си чувства. Много хора ги споделяха.

Клавдий страдаше от мания за величие. Той искаше да има най-голямата армия на света. И очакваше от хората да стана доброволци. А много от тях, просто не искаха да се бият във войни. Да напуснат своите семейства. Да умират.

Както може би се досещате, нямаше много доброволци за „голямата армия“. И това разтрои Император Клавдий. Направо си го ядоса, да си кажа честно. И знаете ли какво се случи? Той измисли най-налудничавото нещо на света:

Той реши да забрани женитбите! Да, той не позволяваше да има повече сватби. Всички млади хора смятаха новия закон за много жесток. А аз си мислех, че е абсурден. И определено не го подкрепях.

О, май забравих да спомена, че бях свещеник. А едно от нещата, които ми доставяха най-голямо удоволствие беше да събирам двойки в свещен съюз. Дори и след като Императора утвърди новия закон, аз продължих да го правя. Разбира се, церемониите извършвах тайно. Но беше наистина е вълнуващо. Представете си стая, осветена от бледата светлина на малка свещ, в която сме само аз, булката и младоженеца. И тихичко прошепваме свещените думи, докато едновременно се ослушваме и за стъпки на войници.

Една нощ ги чухме. Стъпките. Беше страшно. После видях и войниците. Благодаря на Бог, че двойката, която съчетавах, успя да избяга навреме. Мен обаче ме хванаха. Хвърлиха ме в тъмница. И ми казаха, че ще ме накажат. Със смърт.

Опитах се да запазя присъствие на духа. И знаете ли какво? Чудни неща се случиха. Много млади хора дойдоха в тъмницата, за да ме посетят. Не ги пускаха, то се очакваше. Но те хвърляха цветя и бележки към прозореца на килията ми. Искаха да знам, че те вярват в любовта. Също като мен. Измежду тези млади хора беше и дъщерята на единия от моите пазачи. Баща й и позволяваше да ме посещава в килията. Понякога стояхме и говорехме с часове. Тя ми помогна много да запазя присъствие на духа. Беше съгласна с мен, че съм постъпил правилно, като съм престъпил заповедта на Императора и съм осъществявал тайни брачни церемонии.

В деня, в който умирах, оставих на моята приятелка бележка, в която й благодарих за приятелството и подкрепата. Подписах я „С любов от Валентин“.

Смятам, чее тази бележка е дала началото на размяната на любовни послания между хората в деня на Свети Валентин. Написах я на 14 февруари, 269г. – деня на моята смърт. По някакъв начин, ме и канонизираха. Обявиха ме за светец. Затова, вместо 14 февруари да е просто деня на смъртта на Валентин, той е деня на Свети Валентин. А за смъртта ми не се струва да се говори.

Най-важното е, че хората мислят и говорят за любов и приятелство. А когато си мислят за Император Клавдий, си спомнят за опита му да застане на пътя на любовта. И това предизвиква, ако не бурен смях, то поне усмивка у тях. Защото те знаят.

Любовта не може да бъде победена!